„Погледни, какво
хубаво момиченце! Това е защото е с рокличка“, - чух аз и веднага спомените ми
се задействаха.
Стъпка по стъпка
създаваме комплекс за непълноценност у децата си.
Последователно и
планирано. Коплексът ще се проявява в ученето, приятелството, любовта. Защото
сме такива. Не можем по друг начина и не искаме да се учим. Защо ни е, ние и така
си живеем някак-си! Някак-си...
Позицията на
човек, който е израстнал в постоянно сравнение и оценяване, никога няма да
живее „тук и сега“, да казва „хубаво ми е“, „чувствам се добре“, а само „аз съм по-зле (по-добре)“, „погледнаха
ме на криво“, „изглеждам като пълен идиот“, „най-накрая мам каза, че съм се
справил добре“, „аз трябва да искам да се храня“ и т.н.
Хитростта на тази
клопка се заключава в това, че ние се объркваме във собствените си манипулации.
Така в една
ситуация ние с лекота казваме „Виж, как Н. Хубаво се учи“, а в друга не даваме
на детето да каже „Всички изкараха тройки на контролната, и Н. Също“. Във втория
случай веднага ще парираме „Мен другите деца не ме интересуват – мен ме
интересува как ти се учиш“. Да бе! Не интересуват! Напротив само това ме
интересува сега... И последно – чувствата на моя син. Аз съм по-зле от другите!
Аз съм лош родител! Какво ще стане ако всички го разберат... Просто аз като
баща дори не мога да се справя със собствените си чувства. А инструментът за
сравняване и оценяване е винаги под ръка. Ами разбира се! Колко години са ме
учили!
Постоянното
сравнение разяжда душата по-лошо и от насилието.
Сравнението в
определен смисъл е майка на насилието. С тази разлика, че в ситуацията на
насилие ще притискат мен, а когато ме учат постоянно да правя сравнения, аз
започвам да притискам себе си – самостоятелно. Винаги. При това, за разлика от
рефлексията, когато човек се опитва да разбере собствените си желания и
мотивации, тук ние едно и правим, само страдаме. И няма никакъв път:
страданието никъде не води. Дори и за да натрия носа на приятел, аз ще се науча
да летя, удоволствието ми ще е кратко, съмнително и агресивно. Но нали не съм
се научил самостоятелно да летя – именно приятелят ми ме научи. Един от
най-честите резултати от този подход можем ежедневно да наблюдаваме. „Имам нова
количка“ – радостно съобщава едно момченце. „Моята е по-хубава!“, „А на мен ще
ми купят две!“, „Не ти е хубава количката“ – варианти на отговорите. При това,
безусловно, най-нормалната реакция на свободен човек е именно: „Супер, количка!
Много се радвам за теб! Дай ми малко да си поиграя! Страхотна е!“ и т.н.
Наистина ли ние не искаме това? Или това е комплексът ни за непълноценност
който не ни позволява дори да го желаем?
Да научиш човек
да е по-добър от всички – значи да го поставиш в най-тежката ситуация.
Строго казано, от
този момент той започва да съществува само при условието, че съществуват и
другите. Няма повече негови страдания, радости и успехи. Има само сравнения,
едни безкрайни сравнения. „Ето, момченцето нали не плаче!“ – А аз, представи
си, плача! Представяте ли си? Трабва ми топлина и помощ, а не сравнението ти! „Ех,
какво хубаво момиченце с поличка!“ – А на мен не ми харесва поличката, на мен
ми е удобно в панталони да ходя. Искате да говорите както е, ами говорете! И не
набърквайте момиченцето в поличка – тя няма нищо общо с това.
Знам си аз
примерите които никога няма да ми представят: Моцарт и подобни на него. Ако видите
ли, не са ги карали да бъдат по-добри от другите, нищо нямало да излезе от
тях... Как пък не! Първо – ние не знаем, какво би излязло, а какво не. Второ,
по-нещастни хора от „по-добри от останалите“, аз не познавам. (И аз също Н.П)
Неумението да
приемеш себе си, мислите си, чувствата си – убиват пред очите ни цяло
поколение.
От какво
самоунищожаване се е появила формулата „Ние ще ги разкъсаме!“, а не „Аз ще се
справя, защото ми е важно“, а „ще разкъсаме някой“, защото е единствения начин
аз да се справя... Ами ето от какво: сравнението неизбежно довежда човека до
унижението на други хора, към ненавист, към окончателна загуба на самия себе
си, ако няма никой, с когото може да се сравняваме. Сравнения, разбира се, само в наша полза. И
на всяка цена. „ В работата сме като във вода, а в леглото като на война“.
Прекрасен резултат.
Необходимостта
постояно да се доказва всичко на свете пред – татко, учители, приятели –
разрушава децата ни.
Човекът губи
правото си на самота. Независима самота.
„Аз мога всички
да ги победя, а тя не може“ – казва ми малко момченце, посочвайки ми
сестричката си и търсейки моето одобрение. Мислите си, че такава е неговата
природа? Успокоявате се, че вие не сте го научили? Ооо, разбира се че вие! И
всички ние.
Нима истинските
критерии за успех не са: хармонията, умението правилно да се избира това, което
е на душата, умението да съответстваме на самите себе си?
Да, често да
чуваме и въплъщаваме собствените си стремежи не е по-просто, от това да
побеждаваме митичния враг (предварително измисляйки го, разбира се). Но и
резултатите са несравними, че и удоволствието също. И получаването на това
удоволствие преди всичко изисква вътрешна свобода. Която се проявява само при
условието, че човекът разполага със правото над самия себеси. Без условия и
контрибуции. Без съседското дете и родителите – медалисти. Просто така. Защото това
право ни е дадено по природа. Защото ние сме родени с него.
Може би си струва
да не се отнема?
Автор: Дима Зицер
Няма коментари:
Публикуване на коментар